Освобождението на българия- Подписването на Санстефанския Мирен Договор

След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 г. Османската империя прави неколкократни постъпки към руската страна за примирие, но без успех. Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г.[3] Междувременно руските войски разбиват турците при Караагач, превземат незащитения Одрин и напредват към Цариград и Дарданелите. Молбите на Османската империя за помощ от Великобритания и Австро-Унгария срещат отказ от Лондон и Виена. На 23 януари британски бойни кораби получават заповеди да навлязат в Дарданелите, но часове по-късно инструкциите са променени. Единственото, което остава на Османската империя, е да приеме всички искания на Русия. На 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано примирие[4]. Първата точка в протокола по примирието гласи:

„ България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира. След подписването на Одринското примирие започват мирните преговори между двете страни в конфликта. За пръв пълномощник от руската страна е избран граф Николай Игнатиев, който дълго време преди това е бил посланик в Цариград и именно заради това познава добре системата на Османската империя, запознат е и с исканията на българският народ.[14]

На 9 февруари 1878 г. Игнатиев пристига в Одрин, той не е доволен от ранното примирие и спирането на военните действия, както се спомена по-горе руската армия изобщо не е минала през земите на Македония и Родопите, които се очаква да бъдат включени в границите на българското княжество, освен всичко евентуална окупация на Цариград от руските войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите. Всъщност бързото подписване на примирието е изискано от Петербург, където все още има притеснения от бъдеща война с Обединеното кралство.[15] Вторият руски представител е Александър Нелидов - началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Участие в преговорите взима и княз Алексей Церетелев, който е един от първите чужденци, видели намесата на османската войска след Априлското въстание през 1876 г. и е сред изработилите териториите на българската държава по време на Цариградската конференция. Церетелев, който е заместник на Найден Геров в руското консулство в Пловдив, познава добре проблемите на българите.

Поради опасността от война с Обединеното кралство и Австро-Унгария Русия е принудена да направи някои отстъпки спрямо турската страна, която поради изострените отношения на Русия с останалите Велики сили се възползва за да забави процесът по подписване на договора.[16]

Мирните преговори започват на 13 февруари, след като в Одрин пристига първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша, две седмици по-късно пристига и вторият - Сабдулах бей, посланикът на Османската империя в Берлин. Точно тогава се извършва и споменатото вече нахлуване на британския флот в Мраморно море, което обнадеждава турската страна.

Още в началото на преговорите, Сафвет паша заявява че империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи, но той отхвърля условията за мир, защото подписване на договор щяло да има само ако бъде започнат конгрес на всички Велики сили. Сафвет протаква преговорите, но така че да не ги прекъсва, защото се страхува от ново руско настъпление към столицата. Османската империя все още се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.

Преговорите започват да вървят мъчително, руското правителство започва да усеща намеренията на османската страна, затова решава да предприеме по-твърди мерки с цел по-скорошно подписване на договора. На 24 февруари се изпраща отряд от 10 000 души край Цариград, а Главната руска квартира се мести от Одрин в Сан Стефано, тази тактика на сплашване не дава резултат и османските пълномощници продължават да печелят време, до желаната помощ или конгрес на Великите сили.

Делегацията на Османската империя възразява срещу границите на България и Сърбия, които откъсват значителни части от териториите на империята. Руските представители не искат да отстъпят позициите си, тъй като откъсване на македонските земи и Родопите, би обезлюдило доста от селищата там (голяма част от населението ще се придвижи към свободните български земи и ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.


Къщата, в която е подписан договора в Сан Стефано, днес ЙешилкьойНа 25 февруари в Сан Стефано пристига Ахмед Вефик - великият везир, продължават обсъжданията относно границите на България, но не се постига споразумение. Преговорите са прекъснати на 28 февруари. На същата дата граф Игнатиев уведомява главнокомандващият на войските княз Николай Николаевич, че примирието трябва също да бъде прекъснато, а настъплението подновено. Николаевич изпитва притеснение, че подобни действия биха довели до война с Обединеното кралство.

На 1 март двамата руски представители, Игранев и Нелидов, поставят ултиматум на османската делегация да подпише или военните действия ще бъдат подновени. Руската армия в околностите на Сан Стефано се строява на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите са възобновени.

Договорът е подписан на 3 март 1878 г., клаузите на мира са представени след ратифицирането му, което става две седмици по-късно — на 17 март. Решенията на договора влизат в сила на 18 март след като съдържанието му е съобщено с циркулярна нота от руския канцлер княз Александър Горчаков на останалите велики сили.

По материали от Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/